Ивайловград е красив град. Планината го прегръща, Бяла река тече под краката му, язовирът свети под южното слънце. Ако дойдеш като турист в събота - няма как да не се  влюбиш в него.

Но ако останеш до понеделник, ще видиш нещо друго.

Пустеещи улици. Пейки, на които седят само хора над шестдесет. Класни стаи, в които всяка есен учениците са все по- малко. Детска градина, която вече няма нужда от ясла - защото бебетата се раждат все по-рядко. И улици, по които се чувства онова особено мълчание - не на покой, а на изоставяне.

Официално в града живеят 2 732 души. Реално - значително по-малко. Статистиката брои и тези, които отдавна са заминали за Пловдив, Хасково или чужбина, но не са сменили адресната регистрация. Тя брои сенки.

Това е контекстът. Не за да се драматизира ситуацията — а за да разберем защо онова, което предстои да разкажем, има значение, което надхвърля икономическите показатели.

Какво представлява проекта „Розино“

На няколко километра от малкото село Розино, сред горите на Източните Родопи, е доказано златно-сребърно находище с 11,3 милиона тона руда и средно съдържание на злато от 1,33 грама на тон. Геолозите са го изследвали десетилетия. Числата са независимо верифицирани. Икономическата рентабилност е потвърдена в предпроектното проучване.

Зад проекта стои „Тинтява Експлорейшън" АД — дружество, работещо в района от над двадесет години, сертифицирано по международните стандарти ISO за качество, безопасност и околна среда. Докладът за оценка на въздействието върху околната среда е преминал пълна регулаторна процедура и е получил положителна оценка за качество от Министерството на околната среда и водите.

Мащабът на инвестицията говори сам:

Над 250 милиона евро само в строителния период — само в рамките на първите две години. 1 000 нови работни места по времето на строежа. Над 250 добре платени постоянни работни места след пускането на рудника. Около 50% от концесионната такса ще постъпва в общинския бюджет. Предвидени са фонд за подпомагане на местен бизнес, инвестиции в здравеопазване, образование и инфраструктура.

И категоричен ангажимент, заявен от инвеститора: наемането на хора от община Ивайловград е приоритет номер едно.

Технологията и екологията: факти, не обещания

Добивът е по стандартен открит способ. Преработката — чрез флотация без цианиди. Отпадъчният продукт е чист кварцов пясък — инертен, нетоксичен, пригоден дори за строителни цели.

Геохимичните изследвания показват нулев потенциал за генериране на киселинни води и нулев риск от излугване на метали. Официалната проверка по ЗООС установи, че предприятието не се класифицира като „предприятие с рисков потенциал".

Управлението на водите е изградено около конкретни и договорно обвързващи мерки. Водочерпенето за проекта няма да от Бяла река, а от Арпа дере и е предвидено само за периоди на пълноводие и само до 10% от притока — достатъчно, за да бъде запазен напълно екологичният баланс. Всички технологични и контактни води ще се рециркулират — нулево заустване, това означава, че нито една капка отпадна или технологична вода няма да се излива (не се зауства) обратно в природата – нито в местните реки и дерета, нито в подпочвените води, нито в почвата.  Ще се изгради пречиствателна станция. Мониторингът на водите в района тече непрекъснато от 2018 г. — осем години преди добивът дори да е бил разрешен — и ще продължи минимум 10 години след затварянето.

За рекултивацията са предвидени около 8 милиона евро, гарантирани с банкова гаранция. Рудникът ще бъде запълнен, терените — заравнени и залесени, резервоарите ще останат като микроязовири за напояване и риболов. Пътищата и електропроводът остават за ползване от общността и след края на концесията.

Крумовград: огледалото, в което Ивайловград може да се погледне

Преди да говорим за бъдещето на Ивайловград, нека погледнем съседа.

Рудник „Ада тепе" край Крумовград е единственият новоизграден рудник в България след 1989 г., построен по всички стандарти на XXI век. Когато преди петнадесет години беше обявен, реакцията беше апокалиптична — протести, подписки, предупреждения за „кратери с отрови", за замърсени реки, за унищожен туризъм. Общината отказва разрешение три пъти.

После рудникът отваря — 2019 г. И в продължение на седем години: нито едно от предречените бедствия не се сбъдна.

Водите са чисти. Природата е непокътната. Птиците са запазени. Рудникът беше оценен от Европейската комисия като образцова практика за добив в хармония с екологията. Сега, докато затваря, дарява целия обект на общината — с инфраструктура, екопътеки и кът за туризъм.

А числата зад шест години работа говорят ясно: 85 милиона долара концесионни възнаграждения. Над 108 милиона долара данъци и осигуровки. Над 16 милиона долара инвестиции в общинска инфраструктура — ремонтирана болница с нов компютърен томограф, детски заведения, пътища, музей на златото. 26 милиона лева в социални проекти само за 2021–2024 г. Над 95% от заетите са местни хора — много от тях върнали се от чужбина. Инвеститора създаде фонд за подкрепа на местен бизнес, несвързан с минното дело. Финансирани са 89 проекта, разкрити са над 173 нови работни места — хотели, ресторанти, малки ферми, занаятчийски работилници. Икономика, независима от рудника, устойчива и след него.

Проектът „Розино" е проектиран като огледален модел на „Ада тепе" — същата технология, същата философия, същият ангажимент. С една съществена разлика: Ивайловград се нуждае от това повече. Което означава, че потенциалният ефект е съответно по-голям.

Гласът на хората: „Кога най-сетне ще стартира?"

Има един въпрос, който чуваш отново и отново, ако прекараш ден-два в Ивайловград и заговориш с хората. Не в общинската администрация, не на официални срещи — а на пейката пред блока, пред кафето, на пазара. Въпросът е прост и директен: „Кога най-сетне ще стартира тази мина?"

Подкрепата за проекта сред местните хора не е мълчалива и срамежлива. Тя е открита, последователна и с лице. Когато питаш жителите на Ивайловград — млади и стари, земеделци и пенсионери, хора с деца в училище и хора с внуци — отговорът е почти еднозначен: искаме проектът да се случи. Искаме работните места. Искаме да спрем да изпращаме децата си в чужбина. Искаме животът тук да има смисъл.

И за разлика от анонимните онлайн петиции — където могат да се наберат милиони виртуални подписа от хора, никога не стъпвали в Ивайловград, без никаква реална стойност и тежест — местните хора са направили нещо конкретно. В общината е създаден граждански инициативен комитет в подкрепа на проекта. Събрани са стотици реални подписи — с имена, с лица, с адреси. Подписи на хора, които живеят тук, чиито деца учат тук, чиито родители са погребани тук. Хора, за които това не е кауза от разстояние, а въпрос на ежедневен живот.

Затова местните хора гледат с нарастващо раздразнение към онези, които се явяват да решават съдбата им отвън. Организации и активисти, комфортно наредени в лъскави офиси и апартаменти в София, където на пет минути пеша имат модерна болница, спешно отделение и всичко необходимо — и все пак решават да подписват петиции и да блокират процедури в името на хора, които не са ги питали и не са ги упълномощавали. Хора, които никога не са стъпвали в Ивайловград. Които не знаят как изглежда улицата в понеделник сутринта. Които не занаят, че в Ивайловград няма болница и които не са виждали как линейката пътува над час по планински завои до единствената болница в района. Които не са изпращали роднина с инфаркт в нощта и не са броили минутите по кривите родопски серпентини.

Жителите на Ивайловград не са наивни. Те задават въпроси за природата и водата — и имат право. Но искат сами да си задават тези въпроси. Сами да търсят отговорите. Сами да преценяват рисковете и ползите за земята, на която са родени. Не се нуждаят от столични „защитници", които да им обясняват кое е добро за тяхното място — от безопасното разстояние на кабинет или клавиатура.

Призив: общината и инвеститорът — на една страна

За да се случи всичко описано, е необходимо едно нещо: единство.

Инвеститорът е тук с готовност и ресурс. Законите са спазени. Регулаторният процес е изминат. Оценката на МОСВ е положителна. Гражданите са се самоорганизирали и са показали накъде сочи волята им. От другата страна трябва да застане общината — не принудена, не наредена отгоре, а с ясното разбиране, че тази инвестиция е кауза, която заслужава да се подкрепи.

Защото когато инвеститор и местна власт вървят заедно, ръка за ръка — с обща визия и искрено желание за прозрачност — резултатите са видими. Крумовград го доказа.

Общината на Ивайловград има тази възможност пред себе си - да бъде управлението, при което Ивайловград ще тръгне нагоре. Ако помогне проектът да се случи — спазвайки всички закони, с необходимия контрол — хората само ще й бъдат благодарни. Тя ще бъде запомнена като администрацията, върнала живота в Ивайловград. Като хората, заради чиято смелост и визия младите са спрели да заминават. Като хората, заради чието „да" в класните стаи отново се чува шум и смях.

Историята не дава много такива шансове на малките градове. Крумовград го получи и го взе.

Финалът, който може да бъде реалност

Представете си Ивайловград след само няколко години.

Улиците — оживени. Пълни заведения и ресторанти. Млади семейства с колички. Ученици, чиито родители работят на десет минути от дома, с европейска заплата, без да са се налага да избират между семейство и препитание.

Активна болница с модерна апаратура. Ремонтирани пътища до отдалечените села. Нови възможности за цялата община.

И хора, върнали се от чужбина - не защото нямат избор, а защото вкъщи вече има смисъл.

Това не е утопия. Това е Крумовград днес. И това може да бъде Ивайловград утре — ако общината, инвеститорът и държавата намерят общ език и тръгнат в една посока.

Ивайловград го заслужава. Хората му го заслужават. Историята помни с топлота онези, които в решаващия момент са избрали бъдещето пред страха.